Паметта на жертвите от възродителния процес почитат в Млечино

На 23 декември (неделя) от 10.30 часа пред чешмата-паметник в ардинското село Млечино ще се проведе възпоменателен митинг-мевлид в памет на жертвите от първия протестен митинг срещу т.нар. възродителен процес. Организират го Общинският съвет на ДПС – Ардино, кметство Млечино и НЧ „Л.Каравелов”. Очаква се да присъстват народни представители от ДПС, кметове на общини и председатели на общинските съвети от областта, участници в драматичните събития на 24 декември 1984 г.

Покани са изпратени до изселническите организации на Млечино, Горно Прахово и Башево в Люлебургас, Истанбул и Бурса и Сдружението за култура и сътрудничество „Егридерелилер” (Ардинци) в Бурса.
Хората ще си припомнят как преди 28 години в мразовития декемврийски ден в Млечино се опитват да се съберат над 3 000 души от близките села Горно и Долно Прахово, Башево и Чернигово, за да изразят пред тогавашния председател на селищната система, своето несъгласие със смяната на турско-арабските си имена. Тогава гръмва и първият изстрел срещу невинни хора.

Домакини на събитието са кметовете на Ардино Ресми Мурад и на Млечино - Улви Юзеир.

Гюнер ШЮКРИ

Кърджаалъ хабер

Щатите искат да извадим Левски от учебниците по история

28 понеделник мар 2011

 

Posted by chergar 

Американският посланик е изпратил писмо до Парламента на Република България, в което иска Васил Левски да бъде постепенно изваден от учебниците по история като неудобен за световната демокрация. Ето и аргументите му:

”Уважаеми народни представители на Република България, в унисон със съвременните политически ценности и актуалната икономико-политическа обстановка в света като цяло, и в Либия в частност, ние смятаме, че е добре да преразгледате отношението си към Васил Левски, когото вие смятате за национален герой и борец за свобода. За съжаление, след задълбочен анализ на неговите писма (които са основен източник относно идеите, които е изповядвал) от наши специалисти по глобална политика и световна сигурност, ние установихме, че те представляват по-скоро пречка, отколкото предпоставка за утвърждаването на основни понятия като демокрация, толерантност и свобода в българското общество. Нашите специалисти установиха, че от съвременна гледна точка Васил Левски е по-скоро терорист, отколкото борец за демокрация (в подобен смисъл се изказа и един ваш известен социолог, Андрей Райчев). Действията му за набиране на средства за изградената от него нелегална организация включват обири и заплахи, което автоматично прави както тях, така и организацията му терористични. Изключителната му нетолерантност към враговете на организацията, както и към всички, които не споделят идеите и методите му, са в пълно противоречие със съвременната тенденция за налагане на толерантността като основна добродетел.

Изключителната му крайност относно наказанията за престъпилите основния закон на организацията, а именно налагането на смъртно наказание, също още веднъж идва да покаже прилики със съвременните терористични и мафиотски организации, което е особено обезпокоително, като се има предвид широката популярност, на която личността му се радва сред младото поколение и сред българското общество като цяло. Идеите му за общи закони, пред които всички да са равни, въпреки че на пръв поглед звучат демократично, поставят в неравностойно положение редица малцинствени етноси, като ги лишават от голяма част от социалните им придобивки. Особено обезпокоително, на което наблегна и президентът Обама, е идеята на Левски изразена в едно от неговите писма, че “Тоз, който ни освободи, той ще ни и пороби.” Това е крайно опасно твърдение, разглеждано от съвременна гледна точка, особено в днешния ден, когато международните сили се борят да освободят Либия и редица други държави и да им помогнат да въведат демокрацията. С това свое твърдение Левски поставя под съмнение всяко едно освободително действие на НАТО, САЩ и Съвета за сигурност на ООН, което е предприемано досега, осъществява се в момента или може да бъде предприето в бъдеще.  То изрично ни посочва като поробители, а не като освободители и борци за демокрация и човешки права, което ние не можем да приемем.

Затова смятаме за необходимо личността на Левски да бъде постепенно премахната от учебниците по история на България, а защо не и в бъдеще заклеймена като идеолог на тероризма. Това може да се постигне чрез първоначално ограничаване достъпа на младежта до идеите му, като в уроците по история се споменават предимно биографични данни, без да се засягат идеите, които е изповядвал. Да се наблегне на несъществени въпроси, като този за предателството му или къде е погребан, а писмата му да не се споменават въобще, нито цитати от тях. Необходимо е и повече да не се преиздават тефтерчето и писмата му, а тези, които вече се намират в гражданите, да се изземат под благовиден претекст. Добре е, ако сред обществото посредством видни съвременни общественици, като споменатия по-горе Андрей Райчев, се наложи мнението, че Левски всъщност е един разрушителен елемент, действал нелегално и незаконно в рамките на Европейска Турция, част от независимата Османска империя.

Смятаме, че без Левски и неговите идеи българите ще успеят по-бързо да приемат водещите световни демократични ценности  и да станат една неделима част от съвременното европейско и световно демократично общество.”

 http://neverojatno.wordpress.com/2011/03/28/levski-3/

Строежът на Висш ислямски институт ще бъде белег за толерантност

Строежът на Висш ислямски институт ще бъде белег за толерантност 

Автор: Лъчезар Цветков

© Снимка: БГНЕС

Строежът на Висш ислямски институт в София ще бъде още един белег на толерантността между религиите в България, заяви президентът Росен Плевнелиев по време на посещение в Главното мюфтийствоо в София.
Държавният глава посочи, че предстои българските институции да вземат отношение за строителството и узаконяването на Висшия институт и той може да намери своята реализация. Президентът допълни, че наличието на такъв център ще даде възможност за толерантност и за това да се избегне радикалното изповядване на религията и навлизането на радикални течения.
Плевнелиев допълни, че приветства идеята и е добронамерен към нейната реализация, разбира се, в рамките на правилата и законите. Преди време идеята за строеж на подобен център в София срещна съпротива от граждански и политически движения.
След срещата с държавния глава, главният мюфтия Мустафа Хаджи заяви, че в мюфтийството имат принцип за откритост и срещата с президента е още едно доказателство в тази посока.

бнр

Авторски снимки:Джамията в Село "Ортукча",по-късно "Омучоолу",а днес село Шейново - 22.04.2011 г.

Авторски снимки:Джамията в Село "Ортукча",по-късно "Омучоолу",а днес село Шейново - 22.04.2011 г.

Авторски снимки:Джамията в Село "Ортукча",по-късно "Омучоолу",а днес село Шейново - 22.04.2011 г.

Ислямизмът не ни заплашва,той е измислена опасност

Ислямизмът - евтина имитация на големия враг

Ислямизмът като оправдание

Ислямизмът не ни заплашва, той е измислена опасност. Днешното глобализирано общество на практика няма врагове - но още не е свикнало с тази мисъл. Това са две от предизвикателните тези на корейския философ Бюн Чул Хан (Byung-Chul Han).

За идеите му пише Адам Собочински на страниците на "Ди Цайт":
Авторът много аргументирано разколебава една широко разпространена увереност: че след края на Студената война ислямизмът отново е съумял да разцепи света на две половини - от едната страна отворените и демократични общества, а от другата авторитарните. Корейският философ отива и по-нататък с твърдението, че в момента западният свят няма изявени врагове. Тъкмо напротив, смята Хан, Западът страда от хроничен недостиг на врагове. Колкото до терористичните атаки, те са последните, изостанали от времето гърчове, които почти с нищо не затрудняват победоносния ход на глобализацията.
Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви


Преди 1989 светът живееше в колективна страхова невроза
Според Хан през 1989 година настъпва епохалният ментален обрат. Преди това светът живее в колективна страхова невроза. Имунната система на обществото непрекъснато е атакувана от какви ли не опасности. Едни се страхуват, че евреите подмолно завладяват здравото народно тяло. Други, на Запад, се боят от червения вирус, докато на Изток ги е страх от капиталистическия. Трети се боят от СПИН, четвърти пък - от всичко чуждо, което може да проникне в общностния организъм и да изпие съпротивителните му сили. Казано в обобщение, светът се страхува от имунологично Чуждото.
Днес вече никой не се бои от инфекции. Плашат ни нервните болести, мрем от инфаркти. Оплакваме се от депресии, от липса на концентрация и хиперактивност, от синдрома на професионалното изчерпване. Както забелзявате, това е почти пълният списък на модерните болести. Според Хан, нашият ХХІ-ви век от патологична гледна точка е не имунологичен, а невронален.
Ние рухваме под бремето на прекалената позитивност. Обществото на успеха създаде индивиди, които си вършат работата без никакви надзиратели и дори с небивала ангажираност и с отлично настроение. Те не търсят причините и вините у някакви врагове, търсят ги у себе си. Върху главите им все по-рядко се сипе критика, вече и малките деца дори знаят, че хората се мотивират най-добре чрез хубаво настроение, а не чрез натиск, камшик и изблици на ярост.


Други времена, други врагове
Опасността идва не отвън, а отвътре
Днес ги няма едновремешните ни врагове: шефът, Шпрингеровата преса, Съветският съюз. Мигрантите също не са ни врагове. Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви, които често капитулират под бремето на прекомерната позитивност, многобройните вълнуващи неща и непрекъснатата принуда да вършим по няколко работи едновременно.
Живеем в епоха, която не прави разграничение между „вън” и „вътре”, между приятел и враг, между свое и чуждо. Всички прогнози, които се опират върху тези вече невалидни опозиции, очевидно се разминават с неврологичното състояние на днешните общества. Те са като фойерверк, който приключва старото столетие - но не той дава старт на новото. В крайна сметка в момента се осъществява едно очакване, което се надигна непосредствено след падането на Берлинската стена: вече няма радикални идеологии, които се сблъскват помежду си и всяка се опитва да зарази другата.
Днес враждата към чуждото е отживелица, тя не пасва към суперновия капитализъм, който залага на универсалните процеси на размяна. Всички са еднакви. А когато еднаквостта е толкова голяма, тогава не са образуват и антитела. Опасността е друга: умора, изтощение, задушаване. Тялото вече не се бори срещу извънсистемните опасности - за него най-страшни са вътрешносистемните заплахи.
А когато вече "не можем да можем"?


Ние всички сме неудачници?
Обществото на успеха, пише Хан, все повече се отърсва от негативността и се превръща в нещо като голям Фитнес-център. Днес неговите структури се определят на от глагола „трябва”, а от глагола „мога”. Според големия френски философ Мишел Фуко, ХХ-ти век се опираше върху дисциплината, упражняваше контрол и поставяше в изолация лудите и престъпниците. Докато нашето общество произвежда не луди и престъпници, а депресивни и неудачници. Ние всички сме депресивни и неудачници, когато се чувстваме претоварени и когато вече „не можем да можем”.
Човек чете и се чуди: нима ислямизмът наистина не ни заплашва? Според Хан тази опасност е силно преувеличена. Той твърди, че ислямизмът е евтина имитация, че е просто заместител на истинските врагове. Може би още не сме свикнали да мислим света другояче, освен в категориите „приятел-враг”. И все още уморено размахваме ръце, за да цапардосаме предполагаемия враг, ала не уцелваме никого другиго, освен самите себе си.Info

Радио "Дойче веле"

Аллах е най-велик !

Красота !

Българите са живеели сравнително добре под властта на султана

България

Животът в годините на българското Възраждане

Българите са живеели сравнително добре под властта на султана - българското население нараствало по-бързо от мюсюлманското, масов глад не е имало. Двама историци поднасят още факти от годините на българското Възраждане.

Именно подобрените условия за възпроизвеждане на българите през Възраждането създават “критичната маса”, която е нужна за възстановяването на българската държавност. Това е един от изводите в ново проучване на специалиста по историческа демография проф. Щелиян Щерионов от БАН.

Демографската ситуация по българските земи през Възраждането може да бъде реконструирана благодарение на над 1 000 източника, съхранявани предимно в турските и гръцките архиви. Османската администрация води многобройни данъчни и други регистри, от които се разбира как се е възпроизвеждало и препитавало населението. Османската статистика обръща внимание само на поданиците от мъжки пол. Данните се събират главно, за да се изчисляват дължимите от главите на домакинствата данъци и за да се следи броят на донаборниците-мюсюлмани в империята. Тъкмо поради тази непълнота на статистиката доцент Пламен Митев, декан на Историческия факултет в Софийския университет, предупреждава, че картината на така описаната демографска ситуация по българските земи е изкривена. Освен това, отбелязва Митев, проучването на възрожденската демография е направено само за населението, обитавало тогава територията на днешната българската държава. А извън тази територия по онова време са живеели компактни маси българи.

Демографският бум по българските земи

Съхранената данъчна и донаборна статистика сочи, че християните (предимно българи и отчасти гърци) винаги са били абсолютно мнозинство по българските земи през Възраждането. Делът им в цялото население непрекъснато нараства - от две трети в началото на Възраждането до над 70 на сто непосредствено преди възстановяването на българската държавност. Българите постигат значително по-висока обща раждаемост - до 60 живородени деца на 1 000 жители. За сравнение: сред мюсюлманите раждаемостта никога не превишава 48 на 1 000.

Християнското население нараства по-бързо и заради другия важен демографски фактор: смъртността е с около една трета по-ниска, отколкото при мюсюлманите. През Възраждането българското население нараства с половин процент годишно. А през последните три-четири десетилетия преди възстановяването на българската държавност темпото се увеличава до 1.5 процента годишно, което сега учените биха определили като истински демографски бум. Общо през Възраждането броят на българите по днешните български земи нараства над два пъти: от 1.1 милиона през 1700 г. до 2.24 милиона през 1878 година, твърди проф. Щерионов. Според Пламен Митев тази оценка е занижена, тъй като на цялата територия на Българската екзархия общият брой на българите е поне двойно по-голям.

Извършеното по това време „побългаряване“ на градовете е, според Митев, резултат от управленското безсилие в разпадащата се Османска империя, а не (както смятат други автори) от някаква целенасочена урбанистична политика на Високата порта. Всъщност българите се “погражданяват”, за да търсят закрила в градовете от постоянните нападения и издевателства на разбойници и отцепници.
По стръмнините на връх Шипка

При мюсюлманите демографските процеси не са еднозначни. В крайна сметка броят им от 700 000 души към 1700 г. на територията на днешна България остава почти неизменен до възстановяването на българската държавност през 1878-ма. За стабилността на тази цифра допринасят прогонените от руското настъпление източночерноморски мюсюлмани, които империята заселва по българските земи. В България черкезите, татарите и абхазите стават печално известни с грабежи, убийства и разбойничество. Броят на циганите в онзи период нараства от 40 000 на 80 000. В българските земи се укриват и много млади мюсюлмани, които искат да избегнат тежката военна служба, продължаваща понякога до 8-12 години. Именно военната служба и военните походи са основната причина не само за по-ниската брачна раждаемост сред турците, но и за разпространението на множеството епидемии на чумата, а след 1820 г. - и на холерата. Мюсюлманите са били по-податливи на заболявания с фатален изход и заради религиозните им нагласи - смирение пред съдбата, която Аллах им е отредил.

Възрожденската “средна класа”

Според изследването на проф. Щерионов, през Възраждането по българските земи не е имало масово измиране на хора заради гладни години - за разлика от масовия глад по това време в страни като Ирландия или Русия. Доцент Митев твърди обаче, че тези данни не са нови. Според него Османската власт наистина предприела някои стъпки в борбата срещу болестите и епидемиите, но не решавала много проблеми, свързани с несигурността за живота и имотите на своите християнски поданици, които често ставали жертва на бандитизма и беззаконията. В същото време изследването на колегата му проф. Щелиан Щерионов недвусмислено доказва, че в онези десетилетия имотното състояние на българите нараства. Съвременна България определено може да завижда на възрожденската си „средна класа“, смята професорът. През 1848 г. делът на средноимотните българи е 71%, а през 1871 г. възлиза вече на 75%.

Битовите условия обаче не се подобряват съществено. Българските градове и села остават неблагоустроени. Липсва канализация, в повечето случаи селищата тънат в кал и миязми. Хора и добитък често съжителстват в едни и същи паянтови сгради, които са постоянно опушени поради липсата на комини. Прочутите възрожденски къщи от Копривщица, Пловдив и Мелник са привнесен отвън архитектурен феномен и не се срещат толкова често из българските селища.

В някои случаи борбата срещу заразите не носи никакви резултати заради консерватизма и невежеството на хората. През 1846 година медицинският екип на султан Абдул Хамид прави опит да ваксинира децата в Търново срещу смъртоносната тогава едра шарка. Родителите обаче се съпротивляват. Кампанията потръгва едва след като на всяко ваксинирано дете властите даряват по една сребърна пара и по една кърпа.

Обобщението на историците за демографската ситуация по онова време гласи следното: “В крайна сметка българите са живеели сравнително добре под властта на султана. Те са се надигнали на борба за своето освобождение не защото са гладували, а защото са осъзнали необходимостта от свобода и възраждане на своята държава. Тъкмо това придава на стремежа към национално освобождение високи морални и цивилизационни ценности.”

Автор: Н. Цеков; Редактор: А. Андреев

“Дойче веле”

Особености на българския национализъм

Особености на българския национализъм I

 от Бойко Пенчев, “Литературен вестник”

Само преди три месеца, по време на скандала около мита “Батак”, когато настоящият президент Георги Първанов подкрепи административното ограничаване на свободните научни изследвания, демек обяви, че има неща, които не трябва да се обсъждат, защото се “знаят”, та в тези горещи, вече забравени прения, анонимен интернетфорумец написа: “KOLEKTIVNATA NARODNA PAMET” MI KAZVA SAMO EDNO : TREPI TURCITE , OBICHAI RUSNACITE !!!!”

Работата с Батак утихна, както ще утихнат и реакциите около официалните разкрития за агентурното досие на същия този президент, който толкова добре знае кога да говорим за миналото и кога да мълчим. Непреходна остава тази странна особеност на медийно култивирания днешен български национализъм - неговото абсолютно необяснимо от националистическа гледна точка русофилство.

Всеки що-годе грамотен националист би трябвало да знае, че през целия XIX в. Руската империя ни крои капата. Че ударите върху новата българска държава са идвали основно от Сърбия, подкрепяна от Русия. Да не говорим за Червената армия, смяната на режима и всичко онова, което Девети септември носи. И въпреки всички уроци на историята - “Трепи турците, обичай руснаците!”.

Защо така? Първото обяснение е православието. Едно е да палиш огън с клечки и вестници, друго е, като сложиш и малко кютуци “изконна духовност”. Религиозната легитимация придава на национализма внушение за континуитет, ритуалност… Колкото и да дрънчи на кухо православието на “Атака”, все ще се намери кой да се излъже.

Втората, по-основателна причина за странното русофилство на “националистите”, е антизападничеството. В това отношение Русия и Сърбия са естествено светъл пример. (Как самите сърби се опитват да избягат от тази слава е друг въпрос). Самите геополитически емоции обаче на свой ред изискват анализ. Защо толкова популярен спорт в интернет форумите е плюенето по САЩ и ЕС (освен в случаите, когато дребни различия се раздухват до степен Европа да бъде представяна като алтернатива, спасение от САЩ)? Защото трябва да има виновник за изваждането ни от комуналното блато на социализма. Защото бремето на личната отговорност трябва да бъде разтоварено, а вината за неслучилото се в живота ни - прехвърлена на някой друг. Освен с Русия и Сърбия днешният национализъм се гордее и със социализма. Може би защото е на първо място бягство от моралните въпроси, които живеенето при Тодор Живков остави.

Според официалните идеолози на национализма обаче е точно обратното - той трябва да притъпи срама ни не от социализма, а от демокрацията. И точно тук е голямата манипулация на “епохата “Първанов”. Криво да седим, право да съдим, но възходът на днешния национализъм и превръщането му в официална норма, “политическа коректност” подозрително съвпада с престоя на настоящия президент на “Дондуков”. (Не че и при Петър Стоянов нямаше народни събори и ръченици).

Далеч съм от мисълта, че мозъчният тръст от президентски съветници е измислил и наложил национализма като мода. И все пак ролята на президентската институция за усилването и легитимирането на днешния проруски и просоцалистически национализъм е очевидна. Манипулацията е в непрекъснатото облъчване на българските граждани с внушението, че всички злополучия на прехода се дължат на това, че не сме били “обединени”, че не сме били “истински българи”. Не, господа.

Не е липсата на патриотизъм причината за това да имаме най-ниските заплати в Европа, а да нямаме прокуратура, съд, МВР. Причината е в БСП и нейните аристократични помощници. Сега, когато след 17 години преход парите и властта най-сетне са събрани на едно място - при бившите комунисти, национализмът е анестезията, която трябва да притъпява всеки порив за съпротива и несъгласие. Да го отвежда по безопасни за олигархията емоционални канали.


Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор е в “Литературен вестник”

dnevnik.bg,31.07.2007

Особености на българския национализъм II

 от Бойко Пенчев, “Литературен вестник”

Стана вече дума, че има нещо странно в днешния български национализъм - неговото русофилство. Което се обяснява с общия антизападен комплекс, чиято политическа функция пък е да оправдава някогашния социализъм и днешните социалисти. Друга особеност на национализма, може би не толкова странна, е антииндивидуализмът и антиинтелектуализмът. Или, както го е формулирал невинният кандидат-студент, опитващ се да разсъждава върху Ботев и Далчев едновременно - “Христо Ботев е патриот, а Атанас Далчев е просто един напълно объркан поет”.

В това, ако се замислим, също има нещо странно. Национализмът се оказва моден в един подчертано индивидуалистичен свят, където най-често употребяваните думи са аз и мой. Как става така, че днешните млади и не толкова млади хора, които са склонни да оправдаят всяко свое действие с универсалното “така го чувствам аз”, в същото време смятат патриотизма и служенето на общността за най-естествената и висша човешка добродетел? Дали пък масовото съзнание не е шизофренично разцепено на прагматично-егоистична долница и възвишенопатриотична долница?

Всъщност противоречие няма. Защото и патриотичният “идеализъм”, и егоцентричният “прагматизъм” се поместват безконфликтно във въображаемата потребителска общност, проектирана от рекламите. “Един народ, един отбор” - този на пиещите “Загорка”. В момента националната общност е продукт именно на рекламите - и на интимно преплетената с тях продукция (шоу, концерти, политически послания) на Слави Трифонов. В съвременния консумативен свят именно рекламата е наследила функциите на религиите и идеологиите - тя е идеалният модел за свят, с който настоящето се съотнася. Разбира се, никой не вярва на рекламите напълно - както не са вярвали докрай и на шамана, и на попа, и на партийния секретар. Това, че рекламите биват пародирани, не отменя факта, че те са единственият утопичен хоризонт в днешния безутопиен век.

Рекламните агенции просто са приватизирали образния реквизит на националната идеология. Кеф ти образи на заедността и колективния възторг, кеф ти Балкана и хайдушкото, кеф ти патриархално-идиличното. Банално е, но ще повторим - рекламата продава не стоки, не дори образи, а чувство на принадлежност. Например принадлежността към националната потребяваща общност на гордите българи, пиещи “Мастика” и замезващи с “Балканска скара”.

Именно в тази въобразена общност на патриотите-потребители щастливо се разтварят противоречията между лично и колективно. Индивидуалистът-потребител се чувства безкрайно уютно в лоното на потребяващата национална общност (въобразена, повтаряме, защото реалните условия в България са такива, че мнозина българи могат да потребяват единствено във въображението си). Поети като Далчев, изобщо разните там “сложни интелектуалци”, няма как да не бъдат изключени от това лапащо и замезващо колективно тяло. Всяка форма на по-нюансирано отношение между индивид и общност, недай си боже опълчване срещу общността от страна на индивида, се посреща на нож.

Всичко това можеше да мине за забавна подробност от пейзажа на социалното въображаемо. Ако не беше държавата. Която в лицето на управляващите непрекъснато се представя като угрижен защитник на общността, заета с консумацията на народни салами и национални образи. При което биват жертвани естествено правата на критично мислещия индивид. И ако президентът ходи на патриотични събори по Илинден, а в МВР привикват блогъри - симетрията няма да е случайна.

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор е в “Литературен вестник”

Dnevnik.bg,07 август 2007

ЗАЩО НЕ ХАРЕСВАМ НАЦИОНАЛИЗМА,Антонина Желязкова

МЕЖДУНАРОДЕН ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА МАЛЦИНСТВАТА И
КУЛТУРНИТЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ (IMIR)

ЗАЩО НЕ ХАРЕСВАМ НАЦИОНАЛИЗМА

(статия е публикувана в списание Foreign Policy, Брой 18, май 2008 г.

http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=499323)

Антонина Желязкова

Имам една мечта: някой ден всички около мен и по света да разберат, че национализмът е
идеологически артефакт, рожба на болни мозъци, която неизвестно как е обсебила някои
неизвестно защо склонни към него нации. С подобни думи Ърнест Гелнер се опитваше да ни
иронизира. Сетне като използва аргументите от безупречното си изследване "Нации и
национализъм" - да ни приземи, за да разберем, че това за края на национализмите ще си
остане наша лична и наивистична интелектуална приумица.
Гелнер изследва детайлно национализмите, и добродушно се присмя на професор Джон
Пламенац, като нарече изследването му за двата типа национализъм "трогателно", но
отхвърли емоционалния негов опит да раздели национализмите на "сравнително меки –
западни, и източни – откровено противни". С тази критика на професор Гелнер няма как да
не се съглася, защото национализмът, където и да се намира той – на запад или изток, на
север или юг е все еднакво грозен, унищожителен и саморазрушителен, особено когато
отдавна е изпълнил основната си мисия, но инатливо процъфтява, за да прави държавите и
институциите силни и страховити.
Твърдя, че национализмите, ако не са артефакт, то рано или късно трябва да се превърнат в
такъв след изчерпване на мисията си, в противен случай имат свойството да се превръщат в
чудовища.
Вероятно следващата година ще излезе четири тома енциклопедия на нациите и
национализма в света, подготвена от географския департамент на MiddleburyCollege.
Авторският екип наброява над 150 учени и няколкото статии за други нации, които имах
възможност да видя, потвърдиха убеждението ми, че национализмът е градивен и необходим
само в периодите на национално формиране, обединение или оцеляване. Обикновено тази
формираща и обединителна роля оцветява позитивно национализма с либерализъм, със
стремеж към висока култура и модернизиране на икономиката. Тук бих добавила и
изключително важните еманципационни атрибути – освободителни движения, самостоятелна
църква, обща образователна система.
Прочетох някакъв ранен вариант на статията за Полша в предстоящата енциклопедия и
разбрах колко щедър може да бъде един национализъм, когато освобождава и обединява.
Опитах се не като емоционален гражданин, а като историк и антрополог да разбера как
нация, която казва на всички потиснати: ние сме готови да умираме "за нашата и вашата
свобода!", е възможно да преживее толкова потресаващи вълни на антисемитизъм преди, по
време и след Втората световна война, за да се изчисти етнически. В енциклопедията нямаше
и дума за Йедвабне през 1941 г., нито за Келце, Краков или Жешув през 1946 г., вероятно
защото това е драматичен национален дебат, който се води в момента в Полша. Взех поука от
полския колега и в статията за България до спасените 49 000 български евреи изписах и онези
11 343 жертви от Беломорска Тракия и Македония, които бяха предадени за изтребление през
1943 г.и за които избягваме да говорим.
Национализмът е "добър" само за кратко, защото по своята природа той е егоистичен и
етноцентричен, невъзможно е да не накърнява интересите на други нации, малцинства,
чужди територии и перспективи. Той би бил "добър" единствено с характеристиката, че е
ефимерен, че ще свърши конструктивната си задача и ще си отиде по живо, по здраво.
Национализмът би бил "добър", ако не се опитва да се увековечи чрез маниакални водачи,
чрез цялата мощ на държавите и техните институции, и като манипулира психологията на
тълпите.
За нас не е трудно да размишляваме върху всичко това, защото имаме историческата
възможност в лабораторни условия на стотина километра от нас – при разпадането на
Югославия, да видим какво представляват няколко национализми.
Очевидци сме колко саморазрушителен може да бъде един национализъм, който е свършил
своята добра работа през ХІХ век, но упорито не си отива, защото в него са се вкопчили
маниакални лидери, а и "психологията на тълпата" е налице. И това компрометира всичко
придобито и градено през вековете от една европейска нация – сръбската.
Също в чист вид наблюдаваме вариант на нещо вече преживяно от нас, българите - днешният
национално-формационен и обединителен нагон на албанците, който ни плаши със своята
целеустременост. Създаването на албанската нация в Косово, разпукването на предмодерния
патриархален похлупак на клановото общество, за да се роди нещо по-адекватно на времето,
дава възможност като на дисекционна маса да разгледаме грозните вътрешности на
национализма, дори когато той е във фазата на "добрата" необходимост. В момента се дивим
на националното високомерие и самодостатъчност на косоварите, неотстъпчиви по
отношение на другите нации, малцинства, общности и всякакви посредници. Под новите
знамена на албанската независимост от 1999 г. досега съм чувала не едно некоректно, дори
фашизоидно клише за другите: "всички славяни са боклук, те трябва да бъдат газени с
танкове…Французите и поляците са тъпи нации – пазят сръбските анклави…, а
германците…" Думи, които излъчват горделиво самодоволство и обещават рано или късно,
ако не бъдат укротени, да разрушат отвътре новата нация като причинят много страдания и
на други нации.
В България дебатът за национализма се превърна в политико-лингвистична еквилибристика –
добър национализъм, патриотизъм, лош, радикален национализъм. Политиците се опитват да
ни убедят, че българите имаме нужда от умерен национализъм, за да се справим с
предизвикателствата на обединена Европа и собствените си икономически, социални и
морални трудности. Историческото знание ме кара по-скоро да гледам с подозрение на
национализма и неговото реактивиране ме изпълва с лоши предчувствия - това е заблуда за
"тълпите" и подмяна на проблемите. Това е като да захвърлим високите технологии на ХХІ-я
век и да се върнем към огнищата, треновете, ралата и пощенските коли на ХІХ-то столетие,
когато наистина имахме нужда от национализъм. Опасно е.

Бивш свещеник прие Исляма

 

Бивш свещеник прие Исляма


Сряда, 28 Ноември 2012г. 14:43ч. 


Атанас Михайлов завършва Софийската семинария, след това продължава и учи две години в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (днешният Богословски факултет към Софийския университет „Климент Охридски“), но поради лични проблеми напуска Академията и започва работа като свещеник в София.

Работи няколко години като такъв, после и като църковен настоятел. В последствие оставя духовната работа и започва да работи друго. По време на обучението си един от състудентите му е днешният митрополит на гр. Пловдив дядо Николай. Г-н Михайлов се самоопределя като човек, който търси знанието и истината, и това търсене го довежда до вътрешно убеждение, че трябва да приеме исляма. Така на 27 Ноември 2012 г. след икиндинамаз (следобедната молитва) в Софийската джамия „Баня Башъ“ г-н Михайлов изрече шехадета (свидетелството) и избра за себе си името Абдуллах (раб на Аллах). Това събитие развълнува молещите се хора, като всички го поздравиха и го приеха с отворени сърца.Районният мюфтия на София г-н Мустафа Избищали лично му връчи Свидетелство за встъпване в Исляма.
Молим Всевишния да ни напътва по правия път и да не ни оставя да бъдем от заблудените!

http://grandmufti.bg/ 

Германска провинция с ромско малцинство

Продължава ТУК