Ислямизмът - евтина имитация на големия враг
Ислямизмът като оправдание
За идеите му пише Адам Собочински на страниците на "Ди Цайт":
Авторът много аргументирано разколебава една широко разпространена увереност: че след края на Студената война ислямизмът отново е съумял да разцепи света на две половини - от едната страна отворените и демократични общества, а от другата авторитарните. Корейският философ отива и по-нататък с твърдението, че в момента западният свят няма изявени врагове. Тъкмо напротив, смята Хан, Западът страда от хроничен недостиг на врагове. Колкото до терористичните атаки, те са последните, изостанали от времето гърчове, които почти с нищо не затрудняват победоносния ход на глобализацията.
Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви
Преди 1989 светът живееше в колективна страхова невроза
Според Хан през 1989 година настъпва епохалният ментален обрат. Преди това светът живее в колективна страхова невроза. Имунната система на обществото непрекъснато е атакувана от какви ли не опасности. Едни се страхуват, че евреите подмолно завладяват здравото народно тяло. Други, на Запад, се боят от червения вирус, докато на Изток ги е страх от капиталистическия. Трети се боят от СПИН, четвърти пък - от всичко чуждо, което може да проникне в общностния организъм и да изпие съпротивителните му сили. Казано в обобщение, светът се страхува от имунологично Чуждото.
Днес вече никой не се бои от инфекции. Плашат ни нервните болести, мрем от инфаркти. Оплакваме се от депресии, от липса на концентрация и хиперактивност, от синдрома на професионалното изчерпване. Както забелзявате, това е почти пълният списък на модерните болести. Според Хан, нашият ХХІ-ви век от патологична гледна точка е не имунологичен, а невронален.
Ние рухваме под бремето на прекалената позитивност. Обществото на успеха създаде индивиди, които си вършат работата без никакви надзиратели и дори с небивала ангажираност и с отлично настроение. Те не търсят причините и вините у някакви врагове, търсят ги у себе си. Върху главите им все по-рядко се сипе критика, вече и малките деца дори знаят, че хората се мотивират най-добре чрез хубаво настроение, а не чрез натиск, камшик и изблици на ярост.
Други времена, други врагове
Опасността идва не отвън, а отвътре
Днес ги няма едновремешните ни врагове: шефът, Шпрингеровата преса, Съветският съюз. Мигрантите също не са ни врагове. Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви, които често капитулират под бремето на прекомерната позитивност, многобройните вълнуващи неща и непрекъснатата принуда да вършим по няколко работи едновременно.
Живеем в епоха, която не прави разграничение между „вън” и „вътре”, между приятел и враг, между свое и чуждо. Всички прогнози, които се опират върху тези вече невалидни опозиции, очевидно се разминават с неврологичното състояние на днешните общества. Те са като фойерверк, който приключва старото столетие - но не той дава старт на новото. В крайна сметка в момента се осъществява едно очакване, което се надигна непосредствено след падането на Берлинската стена: вече няма радикални идеологии, които се сблъскват помежду си и всяка се опитва да зарази другата.
Днес враждата към чуждото е отживелица, тя не пасва към суперновия капитализъм, който залага на универсалните процеси на размяна. Всички са еднакви. А когато еднаквостта е толкова голяма, тогава не са образуват и антитела. Опасността е друга: умора, изтощение, задушаване. Тялото вече не се бори срещу извънсистемните опасности - за него най-страшни са вътрешносистемните заплахи.
А когато вече "не можем да можем"?
Ние всички сме неудачници?
Обществото на успеха, пише Хан, все повече се отърсва от негативността и се превръща в нещо като голям Фитнес-център. Днес неговите структури се определят на от глагола „трябва”, а от глагола „мога”. Според големия френски философ Мишел Фуко, ХХ-ти век се опираше върху дисциплината, упражняваше контрол и поставяше в изолация лудите и престъпниците. Докато нашето общество произвежда не луди и престъпници, а депресивни и неудачници. Ние всички сме депресивни и неудачници, когато се чувстваме претоварени и когато вече „не можем да можем”.
Човек чете и се чуди: нима ислямизмът наистина не ни заплашва? Според Хан тази опасност е силно преувеличена. Той твърди, че ислямизмът е евтина имитация, че е просто заместител на истинските врагове. Може би още не сме свикнали да мислим света другояче, освен в категориите „приятел-враг”. И все още уморено размахваме ръце, за да цапардосаме предполагаемия враг, ала не уцелваме никого другиго, освен самите себе си.Info
Радио "Дойче веле"
Авторът много аргументирано разколебава една широко разпространена увереност: че след края на Студената война ислямизмът отново е съумял да разцепи света на две половини - от едната страна отворените и демократични общества, а от другата авторитарните. Корейският философ отива и по-нататък с твърдението, че в момента западният свят няма изявени врагове. Тъкмо напротив, смята Хан, Западът страда от хроничен недостиг на врагове. Колкото до терористичните атаки, те са последните, изостанали от времето гърчове, които почти с нищо не затрудняват победоносния ход на глобализацията.
Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви
Преди 1989 светът живееше в колективна страхова невроза
Според Хан през 1989 година настъпва епохалният ментален обрат. Преди това светът живее в колективна страхова невроза. Имунната система на обществото непрекъснато е атакувана от какви ли не опасности. Едни се страхуват, че евреите подмолно завладяват здравото народно тяло. Други, на Запад, се боят от червения вирус, докато на Изток ги е страх от капиталистическия. Трети се боят от СПИН, четвърти пък - от всичко чуждо, което може да проникне в общностния организъм и да изпие съпротивителните му сили. Казано в обобщение, светът се страхува от имунологично Чуждото.
Днес вече никой не се бои от инфекции. Плашат ни нервните болести, мрем от инфаркти. Оплакваме се от депресии, от липса на концентрация и хиперактивност, от синдрома на професионалното изчерпване. Както забелзявате, това е почти пълният списък на модерните болести. Според Хан, нашият ХХІ-ви век от патологична гледна точка е не имунологичен, а невронален.
Ние рухваме под бремето на прекалената позитивност. Обществото на успеха създаде индивиди, които си вършат работата без никакви надзиратели и дори с небивала ангажираност и с отлично настроение. Те не търсят причините и вините у някакви врагове, търсят ги у себе си. Върху главите им все по-рядко се сипе критика, вече и малките деца дори знаят, че хората се мотивират най-добре чрез хубаво настроение, а не чрез натиск, камшик и изблици на ярост.
Други времена, други врагове
Опасността идва не отвън, а отвътре
Днес ги няма едновремешните ни врагове: шефът, Шпрингеровата преса, Съветският съюз. Мигрантите също не са ни врагове. Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви, които често капитулират под бремето на прекомерната позитивност, многобройните вълнуващи неща и непрекъснатата принуда да вършим по няколко работи едновременно.
Живеем в епоха, която не прави разграничение между „вън” и „вътре”, между приятел и враг, между свое и чуждо. Всички прогнози, които се опират върху тези вече невалидни опозиции, очевидно се разминават с неврологичното състояние на днешните общества. Те са като фойерверк, който приключва старото столетие - но не той дава старт на новото. В крайна сметка в момента се осъществява едно очакване, което се надигна непосредствено след падането на Берлинската стена: вече няма радикални идеологии, които се сблъскват помежду си и всяка се опитва да зарази другата.
Днес враждата към чуждото е отживелица, тя не пасва към суперновия капитализъм, който залага на универсалните процеси на размяна. Всички са еднакви. А когато еднаквостта е толкова голяма, тогава не са образуват и антитела. Опасността е друга: умора, изтощение, задушаване. Тялото вече не се бори срещу извънсистемните опасности - за него най-страшни са вътрешносистемните заплахи.
А когато вече "не можем да можем"?
Ние всички сме неудачници?
Обществото на успеха, пише Хан, все повече се отърсва от негативността и се превръща в нещо като голям Фитнес-център. Днес неговите структури се определят на от глагола „трябва”, а от глагола „мога”. Според големия френски философ Мишел Фуко, ХХ-ти век се опираше върху дисциплината, упражняваше контрол и поставяше в изолация лудите и престъпниците. Докато нашето общество произвежда не луди и престъпници, а депресивни и неудачници. Ние всички сме депресивни и неудачници, когато се чувстваме претоварени и когато вече „не можем да можем”.
Човек чете и се чуди: нима ислямизмът наистина не ни заплашва? Според Хан тази опасност е силно преувеличена. Той твърди, че ислямизмът е евтина имитация, че е просто заместител на истинските врагове. Може би още не сме свикнали да мислим света другояче, освен в категориите „приятел-враг”. И все още уморено размахваме ръце, за да цапардосаме предполагаемия враг, ала не уцелваме никого другиго, освен самите себе си.Info
Радио "Дойче веле"
Няма коментари:
Публикуване на коментар