Особености на българския национализъм

Особености на българския национализъм I

 от Бойко Пенчев, “Литературен вестник”

Само преди три месеца, по време на скандала около мита “Батак”, когато настоящият президент Георги Първанов подкрепи административното ограничаване на свободните научни изследвания, демек обяви, че има неща, които не трябва да се обсъждат, защото се “знаят”, та в тези горещи, вече забравени прения, анонимен интернетфорумец написа: “KOLEKTIVNATA NARODNA PAMET” MI KAZVA SAMO EDNO : TREPI TURCITE , OBICHAI RUSNACITE !!!!”

Работата с Батак утихна, както ще утихнат и реакциите около официалните разкрития за агентурното досие на същия този президент, който толкова добре знае кога да говорим за миналото и кога да мълчим. Непреходна остава тази странна особеност на медийно култивирания днешен български национализъм - неговото абсолютно необяснимо от националистическа гледна точка русофилство.

Всеки що-годе грамотен националист би трябвало да знае, че през целия XIX в. Руската империя ни крои капата. Че ударите върху новата българска държава са идвали основно от Сърбия, подкрепяна от Русия. Да не говорим за Червената армия, смяната на режима и всичко онова, което Девети септември носи. И въпреки всички уроци на историята - “Трепи турците, обичай руснаците!”.

Защо така? Първото обяснение е православието. Едно е да палиш огън с клечки и вестници, друго е, като сложиш и малко кютуци “изконна духовност”. Религиозната легитимация придава на национализма внушение за континуитет, ритуалност… Колкото и да дрънчи на кухо православието на “Атака”, все ще се намери кой да се излъже.

Втората, по-основателна причина за странното русофилство на “националистите”, е антизападничеството. В това отношение Русия и Сърбия са естествено светъл пример. (Как самите сърби се опитват да избягат от тази слава е друг въпрос). Самите геополитически емоции обаче на свой ред изискват анализ. Защо толкова популярен спорт в интернет форумите е плюенето по САЩ и ЕС (освен в случаите, когато дребни различия се раздухват до степен Европа да бъде представяна като алтернатива, спасение от САЩ)? Защото трябва да има виновник за изваждането ни от комуналното блато на социализма. Защото бремето на личната отговорност трябва да бъде разтоварено, а вината за неслучилото се в живота ни - прехвърлена на някой друг. Освен с Русия и Сърбия днешният национализъм се гордее и със социализма. Може би защото е на първо място бягство от моралните въпроси, които живеенето при Тодор Живков остави.

Според официалните идеолози на национализма обаче е точно обратното - той трябва да притъпи срама ни не от социализма, а от демокрацията. И точно тук е голямата манипулация на “епохата “Първанов”. Криво да седим, право да съдим, но възходът на днешния национализъм и превръщането му в официална норма, “политическа коректност” подозрително съвпада с престоя на настоящия президент на “Дондуков”. (Не че и при Петър Стоянов нямаше народни събори и ръченици).

Далеч съм от мисълта, че мозъчният тръст от президентски съветници е измислил и наложил национализма като мода. И все пак ролята на президентската институция за усилването и легитимирането на днешния проруски и просоцалистически национализъм е очевидна. Манипулацията е в непрекъснатото облъчване на българските граждани с внушението, че всички злополучия на прехода се дължат на това, че не сме били “обединени”, че не сме били “истински българи”. Не, господа.

Не е липсата на патриотизъм причината за това да имаме най-ниските заплати в Европа, а да нямаме прокуратура, съд, МВР. Причината е в БСП и нейните аристократични помощници. Сега, когато след 17 години преход парите и властта най-сетне са събрани на едно място - при бившите комунисти, национализмът е анестезията, която трябва да притъпява всеки порив за съпротива и несъгласие. Да го отвежда по безопасни за олигархията емоционални канали.


Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор е в “Литературен вестник”

dnevnik.bg,31.07.2007

Особености на българския национализъм II

 от Бойко Пенчев, “Литературен вестник”

Стана вече дума, че има нещо странно в днешния български национализъм - неговото русофилство. Което се обяснява с общия антизападен комплекс, чиято политическа функция пък е да оправдава някогашния социализъм и днешните социалисти. Друга особеност на национализма, може би не толкова странна, е антииндивидуализмът и антиинтелектуализмът. Или, както го е формулирал невинният кандидат-студент, опитващ се да разсъждава върху Ботев и Далчев едновременно - “Христо Ботев е патриот, а Атанас Далчев е просто един напълно объркан поет”.

В това, ако се замислим, също има нещо странно. Национализмът се оказва моден в един подчертано индивидуалистичен свят, където най-често употребяваните думи са аз и мой. Как става така, че днешните млади и не толкова млади хора, които са склонни да оправдаят всяко свое действие с универсалното “така го чувствам аз”, в същото време смятат патриотизма и служенето на общността за най-естествената и висша човешка добродетел? Дали пък масовото съзнание не е шизофренично разцепено на прагматично-егоистична долница и възвишенопатриотична долница?

Всъщност противоречие няма. Защото и патриотичният “идеализъм”, и егоцентричният “прагматизъм” се поместват безконфликтно във въображаемата потребителска общност, проектирана от рекламите. “Един народ, един отбор” - този на пиещите “Загорка”. В момента националната общност е продукт именно на рекламите - и на интимно преплетената с тях продукция (шоу, концерти, политически послания) на Слави Трифонов. В съвременния консумативен свят именно рекламата е наследила функциите на религиите и идеологиите - тя е идеалният модел за свят, с който настоящето се съотнася. Разбира се, никой не вярва на рекламите напълно - както не са вярвали докрай и на шамана, и на попа, и на партийния секретар. Това, че рекламите биват пародирани, не отменя факта, че те са единственият утопичен хоризонт в днешния безутопиен век.

Рекламните агенции просто са приватизирали образния реквизит на националната идеология. Кеф ти образи на заедността и колективния възторг, кеф ти Балкана и хайдушкото, кеф ти патриархално-идиличното. Банално е, но ще повторим - рекламата продава не стоки, не дори образи, а чувство на принадлежност. Например принадлежността към националната потребяваща общност на гордите българи, пиещи “Мастика” и замезващи с “Балканска скара”.

Именно в тази въобразена общност на патриотите-потребители щастливо се разтварят противоречията между лично и колективно. Индивидуалистът-потребител се чувства безкрайно уютно в лоното на потребяващата национална общност (въобразена, повтаряме, защото реалните условия в България са такива, че мнозина българи могат да потребяват единствено във въображението си). Поети като Далчев, изобщо разните там “сложни интелектуалци”, няма как да не бъдат изключени от това лапащо и замезващо колективно тяло. Всяка форма на по-нюансирано отношение между индивид и общност, недай си боже опълчване срещу общността от страна на индивида, се посреща на нож.

Всичко това можеше да мине за забавна подробност от пейзажа на социалното въображаемо. Ако не беше държавата. Която в лицето на управляващите непрекъснато се представя като угрижен защитник на общността, заета с консумацията на народни салами и национални образи. При което биват жертвани естествено правата на критично мислещия индивид. И ако президентът ходи на патриотични събори по Илинден, а в МВР привикват блогъри - симетрията няма да е случайна.

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор е в “Литературен вестник”

Dnevnik.bg,07 август 2007