На места пред избирателните секции в Турция има опашки от по 40-50 души

Спокойно започна изборният ден в секциите в Турция

Химн на Турция : Марш на Независимостта

В Турция навреме и според законовите изисквания тази сутрин започнаха изборите за балотаж за президент и вицепрезидент на България. В 23 града, в 41 секции гласуват българските турци. Към 10.00 ч. за президент и вицепрезидент на България са гласували 210 български граждани.

Още в първите часове на отварянето на избирателните секции дойдоха да гласуват хора, особено в местата, където живеят компактно български турци като Авджълар и Газиосманпаша в Истанбул, в Бурса, на места пред избирателните секции има опашки от по 40-50 души.

На първия кръг миналата неделя в Турция гласуваха 22 430 души.

Изборният ден в Нова Зеландия и в Австралия е завършил, съобщи агенция "Фокус", като се позова на Министерството на външните работи. Правото си на глас в Оукланд са упражнили 63 български граждани, а в австралийската столица - 21.

В Русия към 10:00 часа са гласували 50 български граждани, в Катар - 11, в Австрия - 43 и в Италия – 17. Общо към момента са гласували 949 български граждани в чужбина. Навсякъде изборите протичат нормално.

бтв / Анти "Скат"

В Кърджаалъ ще се проведе Международен симпозиум „Среща на турската култура от Тракия и Родопите” и Дни на турската култура и изкуство

В Кърджаалъ ще се проведе Международен симпозиум „Среща на турската култура от Тракия и Родопите” и Дни на турската култура и изкуство

Председателят на Дружеството за турска култура и изкуство Мюзекки Ахмед съобщи, че на 2 ноември 2011 г. Кърджаалъ ще бъде домакин на Международен симпозиум „Среща на турската култура от Тракия и Родопите” и Дни на турската култура и изкуство. Проявата се организира от културно-просветното дружество „Анкара-Текирдаг”, съвместно с Дружеството за турска култура и изкуство-Кърджаалъ.
Освен в Кърджаалъ програмата на симпозиума ще се осъществи и в Мадан на 3 ноември, съвместно с Родопското Дружество за етнокултурно взаимодействие на Салих Бозов.

Международният симпозиум ще бъде открит на 2 ноември 2011 г. от 10.00 часа в Бизнесинкубатора в Кърджаалъ. В 10.30 ще започне първото заседание на панела, в който 12 участници от Турция и България ще изнесат свои научни доклади, свързани с турската култура в страната. Председател на заседанията ще бъде проф. д-р. Рефик Туран, ръководител катедра по история в Университета Гаази, а зам.-председател
д-р. Сабри Алагьоз, председател на Турски културен център в София. В панела освен тях, ще участват известният историк проф. Юмер Туран, изследователят писател-поет Абдуллах Сатоглу, художничката Айнур Ачъкгьоз, председател на Дружество на балканските жени, турколозите проф. Ахмет Гюншен и Иса Джебеджи, изследователят писател от Кърджаалъ Мехмет Алев и други.

От 17.00 часа в Артгалерия КРЪГ ще бъде открита обща изложба с творбите на 12 художници от региона и изселници в Турция.

Проявата ще завърши с концерт в Дома на културата от 19.30 часа. В него ще вземат участие ансамбълът за турски народни песни и танци „Пехливанкьой”от Турция, хорът за турска класическа музика в Едирне към Министерството на културата на Турция, фолклорните групи към Турски съюз в Ксанти, Гърция и „Нов път” в Скопие, Македония, а нашия регион ще представляват фолклорните ансамбли „Родопея” при ПГТХВП „Св. Св. Кирил и Методий” в Момчилград и ансамбъл за турски фолнлор към Дружеството за турска култура и изкуство.

Ресмие МЮМЮН

Кърджаалъ хабер / Анти "Скат"

Курбан Байрам 2011 г. ИДВА !

Курбан Байрам ИДВА !

2011: 06 ноември - Курбан Байрам 2011: 06 ноември

Курбан байрам Курбан Байрамът(на турски:Kurban Bayramı) (на арабски: عيد الأضحى, „ид (ейд) ал-ада“) е мюсюлмански празник на жертвоприношението в чест на приключването на хаджа, отбелязван на 10–тия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманският календар хиджра в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим.

На него се колят жертвени животни (наречени курбани) — овце, кози, камили, крави и телета.

Чете се специална молитва преди коленето.

Курбан Байрам е 70 дни след Рамазан Байрам и продължава 3 или 4 дни.

От по–възрастните отново се иска прошка.

За благодарност към Аллах, че го е дарил с богатство, всеки който има над определен брой овце, кози, крави и т.н., трябва да направи курбан.

Този курбан се раздава на бедните.

Хората, които ще правят курбан, заедно са винаги нечетно число (3,5,7).

Те купуват говедо и го разпределят за себе си, за бедните и за съседите си.

Предстоящи дати за празника

Посочените дати са приблизителни

* 2011: 06 ноември

* 2012: 26 октомври

* 2013: 16 октомври

Анти "Скат"

Резултатът на Солаков се дължи изцяло на телевизия СКАТ, където през последните две години са "направени чудеса от храброст за очерняне на Сидеров

Сериозна конкуренция за националистическия вот

26 окт 2011

- 118 694 гласа за Сидеров сега

- 82 905 за Стефан Солаков, агент Сидер

Въпреки прогнозите, че след размириците в Катуница националистическият вот ще се увеличи и това ще налее гласове в полза на лидера на "Атака" Волен Сидеров, който се кандидатира за втори път за президент, партията постигна твърде скромен резултат - почти шест пъти по-слаба подкрепа спрямо вота за държавен глава през 2006 г. (597 175 гласа - на първи тур) и близо четири пъти по-малко от парламентарните избори през 2009 г. (395 733 гласа).

На изборите на 23 октомври Волен Сидеров - Павел Шопов взеха 118 694 гласа на база 96.84% обработени протоколи и се нареди на четвърто място. Веднага след него обаче с 82 905 гласа е Стефан Солаков, издигнат от Национален фронт за спасение на България - "партията на телевизия СКАТ", както се рекламират.

Солаков, който е бил щатен служител на бившата Държавна сигурност под псевдонима Сидер и сега се реализира като коментатор в СКАТ, се оказа сериозният конкурент на Сидеров. Солаков взима повече от лидера на "Атака" в три областни града - Бургас, където СКАТ има традиционно влияние, Смолян и Ямбол (родният град на Сидеров). Макар в другите областни центрове Сидеров да има превес, в малките общини в смесените райони като Кърджалийско, Разградско, Търговищко, Силистренско Солаков го бие, на места с два и три пъти повече гласове.

Другият бивш съратник на Сидеров - Павел Чернев, който напусна "Атака" след инцидента на магистрала "Тракия" през 2006 г., получи едва 7694 гласа. От "Атака" веднага извадиха позната теза, че участието на Солаков и Чернев в изборите е дело на предишни и сегашни управляващи, които се страхуват от Сидеров. "Солаков затова беше монтиран... преди беше Петър Берон", коментира пред "Дневник" Павел Шопов.

Според него с "машинации и фалшификации му наляха повече гласове". За депутата от "Атака" Венцислав Лаков резултатът на Солаков се дължи изцяло на телевизия СКАТ, където през последните две години са "направени чудеса от храброст за очерняне на Сидеров и "Атака".

в дн / Анти "Скат"

Надписи, проповядващи етническа омраза, са изписани на стените на стените на училище в Димитровград,a "Скат" всеки ден бълва такава омраза

Надписи, проповядващи етническа омраза, са изписани на стените на стените на училище в Димитровград

26 октомври 2011

Димитровград. Надписи, проповядващи етническа омраза, са изписани на стените на училище в Димитровград, съобщиха от Областната дирекция на МВР-Хасково. Тази сутрин в 06,30 часа в димитровградското управление е получен сигнал от директорката на местно СОУ, че по стените на училището и прилежащите му сгради са изписани надписи, проповядващи етническа омраза. На местопроизшествието е изпратена оперативна група, която е установила, че със син и червен спрей по училищните стени са изписани лозунги против ромското население, свастики и надписи относно ФК „Левски Спартак”. След проведените издирвателни действия са установени и двама младежи, извършили хулиганските действия на възраст 15 години и 16 години. В полицейското управление е доведен по-малкият от тях, който казал, че снощи около 20,30 часа влязъл в двора на училището, където заварил другото момче да драска със спрей свастиките и надписите срещу ромите. Пред полицаите, непълнолетният обяснил, че негово дело са надписите, отнасящи се до футболния клуб. Другото момче е в процес на издирване.
По случая в РУП-Димитровград е образувано досъдебно производство.

иаф / Анти "Скат"

Кандидатите на подкрепяната от турците в България партия Движение за Права и Свободи спечелиха изборите във всички общини на Кърджали . . .

ПРЕЗИДЕНТЪТ НА БЪЛГАРИЯ ЩЕ СТАНЕ ЯСЕН СЛЕД БАЛОТАЖЕН ТУР...

Кандидатът на ГЕРБ Плевнелиев и на Социалистическата Партия Калфин ще премерят силите си на втори балотажен тур...

Изпратена 25.10.2011 06:17:20 UTC

Обновена 25.10.2011 06:17:20 UTC

Първия тур на президентските избори в България приключи с победа на кандидата на управляващата партия ГЕРБ Плевнелиев. Пленвелиев получи гласовете на 41 процента от избирателите, а кандидатът на Българската Социалистическа Партия Калфин получи 28 процента от гласовете.
Тъй като нито един от кандидатите за президетския пост на България не получи повече от 50 процента от гласовете, в съответствие с изборните закони ще бъде проведен втори балотажен тур, на който за президентския пост ще се надпреварват двата кандидата получили най-много гласове-Калфин и Плевнелиев.
Балотажният тур ще се проведе на 30ти Октомври, Неделя.
Паралелно с президентските избори в България бяха проведени и избори за местни органи на властта.
Кметът от турски произход на град Кърджали от партията Движение за Права и Свободи Хасан Азиз бе преизбран на първия тур за трети пореден мандат, получавайки 54 процента от гласовете.
Кандидатите на подкрепяната от турците в България партия Движение за Права и Свободи спечелиха изборите във всички общини на Кърджали и в 5 общини на град Шумен.

РГТ / Анти "Скат"

Аудио:На вниманието на главния прокурор - Поредната порция расистки изказвания от животното Касабов

Тема на предаването "Паралакс":Изборите - пътят към безродието,22.10.2011 г. !

:::

На вниманието на главния прокурор - Поредната порция расистки изказвания от животното Касабов !

Аудио ТУК.

Анти "Скат"

Окончателно - Хасан Азис печели Кърджали на първи тур

Окончателно - Хасан Азис печели Кърджали на първи тур

Юлиана Колева

Хасан Азис

53.96% от гласовете печели настоящият кмет на Кърджали и кандидат за трети мандат от ДПС Хасан Азис. Това са окончателните данни, обявени от ЦИК при 100% обработени протоколи.

Първите прогнозни резултати и данни от паралелните преброявания на социолозите сочеха балотаж в Кърджали. Дори на пресконференцията в изборната нощ ГЕРБ отчетоха, че отиват на втори тур в "бастиона на Доган".

Малко по-късно през нощта обаче при обявяването на първите официални резултати Азис започна да натрупва преднина и мина 50-те процента, необходими, за да спечели още от първи тур. При над 90 на сто обработени протоколи той печелеше около 52%.

Окончателните данни показаха, че Кърджали определено "пада" още на първи тур.

в дн / Анти "Скат"

Аудио и видео ! Волен Сидеров:Лъжите на ТВ СКАТ и собственикът и Валери Симеонов

Аудио ТУК.

Лъжите на ТВ СКАТ и собственикът и Валери Симеонов и отговорите на Волен Сидеров и партия АТАКА

Видео ТУК.

КРАХ ЗА РАСИСТКАТА КАБЕЛАРКА "СКАТ" НА МЕСТНИТЕ И ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ 2011 Г.

КРАХ ЗА РАСИСТКАТА КАБЕЛАРКА "СКАТ" НА МЕСТНИТЕ И ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ 2011 Г. !

В Бургас новият стар кмет е от Герб,расистът Валери Симеонов,шеф на лумпенизираната кабеларка "Скат" издуха супата.

Кандидатът за президент на идотската кабеларка "Скат",агентът на комунистическа държавна сигурност - Стефан Солаков взе нищо и никакъв резултат,около два процента.

С една дума расистите от бургаската кабеларка са въздух под налягане.

Избирателите такъв шамар ОТПЛЮЩЯХА на Вальо,заедно със сол т.шака му Валентин Касабов,че сигурно още им горят бузите.

10:42 ч.,24.10.2011 г.,Анти "Скат"

Коментар от Бг Таймс:Ден за размисъл или ден на покойника

Седя си рано сутринта,слушам си музика,а имам чуството,че е обявен национален траур или обявен ден на покойника.

"Ден за размисъл !"

Какво?

Недраги,за мен дами и господа да не си мислите,че с вашия "ден за размисъл" - днес,22.10.2011 г.слънцето няма да изгрее,птиците ще спрат да пеят или реките ще почнат да текат в обратната посока.

Господа управници,не сте Господ и няма как да станете.

8 милиона или там колкото са българите ще спрем да живеем,цялата държава ще застине в размисъл.

Глупаци.

Не,хората не са глупаци,а вие,който превърнахте цяла една държава в идиотия.

Аз поне няма какво да размишлявам,защото още преди 20-на години съм направил своя избор.

Никога няма да ви се хвана на въдицата.

Няма и не искам да гласувам.

Какъв ми е кяра да легитимирам някакви идиоти с моя глас.

Има да вземате.

Е.ете си майката !

Аз моя свят съм си го направил,опитайте се и вие да направите нещо добро за хората,банда негодници.

В "Деня за размисъл" трябва единствено да проумеем,че никой не е вечен и трябва, и все пак да внимаваме много добре какво правим на този свят,защото рано или късно всички ще умрем.

BgTimes.Net,6:28 ч.,22.10.2011 г.

Bulent Ersoy & Tarkan - Bir Ben Birde Allah Biliyor (2011)

Аудио:

ТУК


Bulent Ersoy and Tarkan by timesbg



http://muzikdinle-portalturkey.blogspot.com

Площад „Бански" и „Баня баши” в Стара София

"Баня Баши" в зората на миналия век Фото: Архив

Площад „Бански" и „Баня баши” в Стара София

:::

Авторски снимки:Кадъ Сейфуллах Ефенди Джамия - град София,архитект:Мимар Синан,построена:1567 г. (Баня баши джамия - град София)!

:::

Тихомира Михайлова

История за жена–вампир около джамията плаши дълго столичани

„Бански”, това е името не на плажни монокини, а на едно от основните места в Стара София.

Това не е сграда, а площад. Той е един от най-старите и важни в градоустройствено отношение места в центъра на София. Особено след Освобождението. Около него са някои от основните пазари в столицата. Именно там е построена и сградата на Централните хали. Пак там е и тази на Централната баня, която преди това е била турски хамам. Там се намира и минералният извор на града, който е бил каптиран още през I в. и е служил на софиянци до 1912 година. И ако първият закрит базар в страната, каквито са Халите, е плод на усилието на управниците в новата история на София, то на площада има една друга сграда, която съществува много по-отрано. Тя съществува и днес и пленява с красотата. Това е джамията „Баня баши”.

Софийската джамия е построена по инициатива и с финансовата подкрепа на молла Ефенди Кадъ Сейфуллах. Именно затова в някои писмени източници молитвеният храм се отбелязва и под името джамията "Молла Ефенди" или като "Кадъ Сейфуллах". Тя всъщност е построена в памет на починалата съпруга на Кадъ Сейфуллах Ефенди.

На арката над вратата върху камък с боя е написан текст, който не може да се разчете. Под него личи датата 974, което дава основание да се приеме, че тя е построена през 974 г. по хиджра. Хиджра е мюсюлманско летоброене, което означава, че джамията е построена през 1566 или 1567 година.

Тя е изградена от един от най-видните тогава османски архитекти – Хаджи Мимар Синан. Според турския пътеписец Евлия Челеби, Синан е роден в Чепеларе. Строил е джамии и мостове. Сред тях тези в Кония (Чирашка работа), в Бруса (Калфенска работа). Създател е и на прочутата Султанселимова джамия в Одрин, която самият той определя като „майсторска работа". Негово дело е и мостът при Свиленград - Мустафа паша мост от 1529 година. Но да се върнем към столичната джамия.

„Баня баши" е получила името си от голямата баня, която се е намирала до нея в турско време. Основната сграда на джамията е четириъгълна. Сред четирите ъглови кубета се извисяват централното кубе и минарето. В предната й част има една пристройка, т. нар тетимме, с три малки кубета.

"Баня баши” е интересно архитектурно творение. Тя изцяло отразява спецификата на османската архитектура през XVI век. В нея обаче се забелязват и заемки. Стилът на Синан е силно повлиян от византийския архитектурен стил на църквата „Света София” в Истанбул (в последствие джамия, каквато е и до днес) и това влияние до известна степен е видимо и при „Баня баши” джамия. Стените й са иззидани от дялан камък и тухли, като между каменните редове са поставени редове червени тухли. На четирите ъгъла, както при джамията Макбул Ибрахим паша в Разград, са поставени малки кули, под които през обръчи се спускат подпорни съоръжения. На ъглите на шестнайсетте лъчеви обръча са поставени двойни нагръдници. Стените на молитвената зала, както и арките са от дялан камък. Колоните са издялани от едно цялостно каменно тяло и са в матов цвят. Короните са двойни редове от сталагмит. Арката над входната врата, която завършва с един венец, също е дялан камък. Централният купол е покрит с оловни пластини. Вътрешното пространство на „Баня баши” джамия е разделено на две нива. Второто ниво представлява молитвено място единствено за жени. Минарето на джамията представлява изящно архитектурно произведение. Според пътеписеца Евлия Челеби, посетил София през XVII век, минарето на „Баня баши” било най-красивото между многобройните минарета на София. Самата джамията също нямала равна на себе си. Вътрешността й придобива сегашния си вид в резултат на неколкократни ремонти. Последният основен ремонт е извършен през 20-те години на XX век. Това става с финансовата помощта на посланика на Турция в София Фетхи Бей. Частични ремонти, в това число измазване и боядисване са правени и след Втората световна война. В повечето случаи те се извършват с даренията на турски и арабски вакъфи. Така в нея на петъчните молитви се събират около 700 души, а покрай едни от свещените празници на мюсюлманите – байрамите в джамията се побират и много повече хора.
В миналото около джамията се намирали гробниците на молла Ефенди Кадъ Сейфуллах и на Емин Деде.

Около сградата на „Баня баши” има и една интересна история. През далечната 1866 година, на страниците на вестник „Дунав” се появява следната новина – „ Жена-вампир в София”. Малко стряскащо. Дали е вярно, така и не става ясно. Но ето какво гласи кратка и взривоопасна новина – „С удивление ся научавам, че около „Баня баши” в София, появила ся една жена вампир. Тя била някоя си Тота, която умряла напреди и уж била ходила в къщите на тогоз и оногоз, та ги обезпокоявала, от което хората ся уплашили и смутили и ся отнесли на правителството да го молят, за да махне тоя вампир”.

Как точно правителството би могло да премахне въпросния вампир, не се описва. Забавно е обаче да надникнем в страховете на столичани от онова време, когато престъпността не е в днешните размери и това да срещнеш вампир е стряскащо. Всъщност под площад „Бански”, където се намира и „Баня баши”, се намират археологически останки от римския период на София. Може да се окаже, че вампирката Тота е някоя видна византийска особа.

Площад “Бански” има статут на историческа градина като паметник на културата. Той е реконструиран през 2004 година, когато е възстановен и фонтанът пред Централната баня.

в но / Анти "Скат"

Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика

Ибрахим Карахасан-Чънар

За автора:

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и „Светът на исляма“.

Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика

Написано от Ибрахим Карахасан-Чънар

Вторник, 14 Юни 2011

Там където свободата, веротърпимостта, демокрацията са недостатъчни, или просто липсват, може да се очаква агресивно отношение към малцинствата. Там, където са налице, е възможна естествена асимилация. Но за живеещите в една държава различни етнически и верски общности, асимилацията не е единствената, нито непременно най-добрата или задължителна алтернатива. Съвременният свят няма да спечели от заличаването на националните различия. Ако приемем, че най-доброто е всеки да запази своята идентичност и така да внесе своя неповторим дял в световната общност, би трябвало да свържем надеждите си с онази степен на демократичност и култура, която да възпитава в трудното изкуство да живееш редом с различния човек, като го уважаваш и цениш не по-малко от себе си. Светът на XXI век не бива да допуска трагични финали на етническите проблеми, той трябва да гарантира оптимистичните.

Преди малко повече от 20 години в България се извърши една кампания, която злепостави пред света управляващото тогава комунистическо правителство. Това беше т. нар. „възродителен процес“, при който бе осъществена насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и българските турци. Този акт и до ден днешен остава в съзнанието на българските граждани като рецидив от най-ново време.

Турците са най-голямата етническа група в България, чието обособяване е свързано с образуването на независимата българска държава през 1878 г. Вече 130 години те живеят, работят и творят своята култура в условията на много, и често драматични, промени – социално-икономически и политически. Последните се оказват особено силен фактор, въздействащ както върху тяхното битие, така и върху самосъзнанието, идентитета и манталитетните им особености, а оттам и върху културното им развитие. Дълбоките политически промени бележат в най-общи линии основните периоди в съществуването на турския етнос в България – от 1878 до 1944 г., от 1944 до края на 1989 г. и от 1990 г. досега.

В България съществува стереотипен образ на турците, които от столетия живеят на нейна територия – образът на малцинството. Този термин е не само натоварен с пейоративно съдържание, но се е превърнал в един съвършено стеснен и беден откъм познание опит за възприемане на „другия“. За преобладаващото мнозинство от българите турците днес са или наследство от едно далечно и трагично минало, или съграждани от малцинствена етническа и религиозна общност, около които често се създават тревоги и политическо напрежение. Все още малцина са хората в България, които си дават сметка и отчитат факта, че турците са носители на древна култура, на друга цивилизационна система, която има своята история и забележителни материални и духовни постижения и която съжителства съвместно с българската християнска традиция.

Към 01.I.2011 г. в България живеят близо 1,2 млн. мюсюлмани (турци, българи, цигани и др.). Според последното преброяване на населението от 2001 г. броят на турците е около 800 хил. души. Те принадлежат главно към сунизма от ханифитското направление, а към 85 хил. души са от мюсюлманско-шиитското вероизповедание – т. нар. „къзълбаши“ (алиани). Сунизмът е най-значителното и възприемано като ортодоксално направление в исляма. Неговите привърженици признават първите четири халифа за законни, признават достоверността на каноническите сборници с хадиси, придържат се към ритуалните и битовите правила на една от правните школи. Шиитите са привърженици на Али, зет на Мохамед, в когото виждат наследник на Пророка. Към ортодоксалното верую на сунитите те добавят и тази фигура: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговия Пророк, и Али е неговият наследник.“

Ислямът като религия има своя дълъг път на развитие, промени и разпространение преди да стигне чрез османските завоеватели на Балканите и по българските земи. Мюсюлманската конфесия и нейните идеологически проявления в различните периоди на османската държава еволюират и претърпяват значителни промени. Източниците от ранния период на османското господство на Балканите (XV-XVI в.) свидетелстват, че там има относителна религиозна търпимост. Важно е да се знае, че ислямът на Балканите и в частност в България е синкретичен, което го прави по-различен от чистите форми на това учение. Адаптирайки се по българските земи, ислямът постепенно изгражда специфични религиозни форми, които го правят не толкова враждебен и чужд за местните жители християни. За това съдействат езическите пластове на доправославните вярвания и съчетаването им с християнските догми, идеи и култове, които упражняват местните жители и които завоевателите срещат по нашите земи.

Турците в България, а като цяло и останалите представители на мюсюлманската конфесиална общност, са носители на една многовековна културна традиция, която носи по-далечни и по-близки времеви и регионални пластове. В съвременността те възприемат себе си по-скоро като „европейски мюсюлмани“ и са чужди на верския фанатизъм. Привързани са към своята традиционна култура, наследените от предците обреди и специфична ритуалност. За съжаление държавната политика по отношение на тях като религиозно и етническо малцинство е крайно непоследователна (до 1989 г.), което води до моменти на напрежение и на нарушаване на междуконфесионалните и междуетническите отношения в страната.

За разлика от хетерогенните по своята самоидентификация общности на ромите и на българите-мюсюлмани, турците имат съвършено ясно съзнание за своя етнически произход и религиозна принадлежност. Единствено по отношение на далечния произход на техните деди могат да се срещнат различия в родовите предания и легенди. Някои турски родове от Делиормана (Лудогорието) и Герлово пазят предания за древнотюркски произход, а именно, че се заселват по българските земи, идвайки от областите около р. Кубан и р. Терек. Древни тюркски патроними и топоними в Североизточна България дават основание да се гради научна хипотеза за предосмански произход на турците в тази част на страната. Във всички случаи това са хипотези, които все още са обект на научни спорове, на недостатъчен изворов и доказателствен материал, но те заслужено привличат интереса на историците: „Днес в Делиорман и околните области живеят внуци на прабългари, печенези, кумани и узи (огузи) и дошлите по-късно османски турци.“ Впрочем тази научна хипотеза, както и родовите предания ни най-малко не разколебават ясната етническа идентификация на турците от Североизточна България.

Близо цяло десетилетие (от края на 70-те до края на 80-те години) пропагандната машина на БКП облъчваше общественото мнение и турското малцинство с псевдонаучни теории за българския произход на турците в България, както и за техните християнски корени. След насилствената смяна на имената на турците в средата на 80-те години се формират научни екипи от историци, османисти, географи, етнографи, фолклористи и т. н., които хвърлят огромни усилия, за да намерят доказателствен материал за българския генезис на всички мюсюлмани по българските земи. Това на практика е опит за подмяна на етническата идентичност на близо 1 млн. души от турски произход и същевременно за натрапването на нови етно-маркери чрез мобилизацията на целия държавен апарат с помощта на науката, и не на последно място чрез употребата на сила. Подобен опит е уникален за Балканите и света. Изненадващи са времето и методите за провеждането на подобна кампания.

Турската общност реагира незабавно – пълна мобилизация на вътрешните ресурси за оцеляване на етноса и за съхраняване на неговите идентификационни белези. В условията на тоталитарно управление и терор, веднага след изживяването на шока от насилието, е характерно самозатварянето в рамките на семейството или големия род. Именно вътре в семейството турците слагат начало на възстановяването на някои позабравени през последните десетилетия традиции, обичаи, семейни легенди и предания, език и фолклор. По-младото поколение турци, доста видимо обхванати от интеграционните и асимилационните процеси чрез образователната система, започват в някои случаи съвсем отначало да навлизат в познанието за своята собствена история като етнос, малцинство, културна идентичност. Някои от тях посещават с абсолютно осмислено чувство за дълг пред общността и в името на нейното оцеляване нелегални квартири, където изучават турски език и Корана. След 1985 г. се среща следния феномен: ученици и студенти, доскоро напълно индиферентни към религията, в нелегални условия изучават Корана, за да се превърнат в „хафъзи“, т.е. хора, които могат без да четат Свещената книга, по памет да цитират кораническите текстове. Тази духовна и интелектуална мобилизация на всички поколения турци през 80-те години дава своите резултати. Общността се капсулира, реставрира някои патриархални, предмодерни културни и социални характеристики, за да съхрани турската си и мюсюлманска идентичост.

В исторически план между турците сунити и турците къзълбаши съществуват елементи на вътрешногрупово съперничество и противоречие. Това е естествено мотивирано поведение като един далечен и приглушен отблясък на многовековната вражда между сунитите и шиитите по света. В средата на българските турци този стереотип се изразява предимно във високомерие и известно иронично презрение към различията в ритуалите и битовото поведение. Като напълно естествена реакция в периода на „възродителния процес“ се стига до пълното заличаване на тези различия и противоречия в името на съхранението на общите етно-културни маркери. Общото поведение и реакции на съпротива срещу насилията на властта в опита й да отнеме почти идиличното съжителство на сунити и къзълбаши. В годините след падането на комунистическия режим къзълбашите, макар и малцинство, свободно открояват своите ритуални специфики, без това да води до конфронтация със сунитите.

Ако реално съществува някаква различна идентификационна нагласа сред турците, тя е по отношение на гражданската (патриотичната) идентичност. Сред турската общност в България има различия и колебания по отношение на тяхното идентифициране с родината. Част от хората приемат Турция за родина-майка (анаватан) и определят отношението си към България като към временно отечество (макар във времето това да е разтегнато най-малко век и половина), придобито по силата на историческите събития. Други от тях приемат България като изконно отечество, а Турция като алтернативна родина – възможност за бягство от насилие, за икономическо или социално оцеляване по време на криза. Този специфичен нюанс на идентичността е от изключителна важност за определяне на съвременните геополитически нагласи на турското малцинство. Гражданската идентичност, която винаги се очертава неразделно или паралелно от етническата идентичност, определя скалата на зависимост между миграционните нагласи и носталгията, както и степента на адаптивност на турците емигранти в Република Турция или където и да било по света..

Значителна част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след Освобождението на България (1877-1878). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на държавата. Към 1890 г. турците са близо 20 % от населението на страната, през първата четвърт на века са около 12 %, към 40-те години – под 10 %, а през 50-те – 8,6 %. Турското население, което остава по родните си места, не създава почти никакви проблеми на държавата. То демонстрира нееднократно своята лоялност към нея, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Изградената през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и „комшулука“, функционира добре. В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес понякога носят бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, често достигащ до национално високомерие. Повече от столетие е в действие един тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото десетилетна гражданственост клише „петвековно турско робство“.

След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински – 1878 г., Цариградски – 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския – 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета, за да поддържа джамиите и за заплати на мюсюлманските духовници. Училищата са частни – към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. С най-добър престиж се ползва специалното духовно училище „Нювваб“, което е открито през 1922 г. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система обаче пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят добре български език, поради което трудно се конкурират на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото. Учебните програми обръщат повече внимание на традициите и религиозното възпитание, на изучаването на Корана и тълкуванията на кораническите текстове. На заден план са общообразователните предмети, без които няма бъдеще в една модернизираща се страна.

Разбира се, за европейските наблюдатели остават неясни формите на дезинтеграция поради неравностойното образование на турските деца. Правата и свободите, предоставени на турците и на мюсюлманите като цяло през първата четвърт на XX в., предпоставят високата оценка, която Британското външно министерство прави на българската малцинствена политика: констатацията е, че в България цари висока религиозна толерантност, която откроява страната сред другите в Балканския регион.

В края на 20-те и през 30-те години сред турското малцинство в България се извършват сложни идейно-формационни процеси. От една страна, под влияние на кемалистките реформи се разкриват широки възможности за изграждането на национален облик на турската интелигенция, която несъмнено е била свързана с желанието активно да модернизира мисленето, бита, образованието и културата на малцинството. От друга страна, България приютява немалко политически бежанци от реформираща се Турция, които са носители на ретроградния ислямизъм и засилват някои идеи на традиционализма и клерикализма.

През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища, което е под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Кемал Ататюрк, който между впрочем не крие симпатиите си към България. Тук сред просветените български турци започват да проникват новите идеи на пантюркизма и да застават в опозиция на старите паносмански и панислямски традиционни ценности. В новите училища са назначени български учители, които да преподават български език, история и география – дисциплини дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има изградени около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.

Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: „Туран“, „Aлпарслан“, „Алтън орду“ и други, които са прокемалистки настроени и пропагандират идеите на лаицизма и турския национализъм. Те приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени демократичните свободи. На тяхно място с намесата на министър-председателя Кимон Георгиев се създава „Дружество за защита на мюсюлманската религия в България“, което провежда антикемалистка пропаганда и връща назад постигнатото от турските интелектуалци: отново превес на религиозните знания, запазване на арабската азбука в турските училища и печат. Впрочем още тогава прозира неспособността на българските управници да провеждат последователна политика по отношение на турското малцинство. През този период те съвсем очевидно се колебаят кое е по-малкото зло: религиозният фанатизъм и традиционализмът или младият турски национализъм. Във всички случаи и тогава (както и по-сетне) е непозната идеята за мирна интеграция, без насилие и кампанийност, и се спазват принципите на дискретен (и не чак дотам) дискомфорт, за да се засилят миграционните движения по посока на Турция.

През годините са правени опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии – на Демократоческата, Либералната, и преди всичко на Български земеделски народен съюз (БЗНС). Участието на турското население във властта фактически започва с възстановяването на българската държава и държавност в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а в Търновското учредително събрание от 1879 г. фигурират имената на 13 представители на турското малцинство, от общо 221 депутати. Интересен факт е, че осем от тях участват и в подписването на Търновската конституция. Най-много народни представители с турски и мюсюлмански произход има в 40-то Народно събрание (2004 г.) – 28 души.

От Освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа група се ползват свободно (с отделни епизодични прекъсвания) от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.

След края на Втората световна война в България идват на власт комунистите, а опозицията е методично унищожена. От 1946 г. започва изграждането на системата на тоталитарния режим, рязко се ограничават демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат в България, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, географските и културните специфики на страната. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР и комунистическата идеология.

Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. През десетилетията на това управление за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни – православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции, правителството, следвайки идеологическите клишета за „интернационализъм“, предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи актове на толерантност специално към турската етническа идентичност са свързани с абсурдната идея за „износ на революция“ в световен мащаб. В конкретния случай, под натиска на съветските тайни служби, българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста – чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.

Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действат девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Пет института подготвят учители за турските училища – в София, Разград, Кърджали, Стара Загора и Хасково. В Стара Загора и Варна към висшите учебни заведения са създадени отдели за специализация по турски език. През 1952-1953 г. са поставени основите на специалността „Турска филология“ при Софийския университет „Климент Охридски“. На турски език излизат над десет централни и провинциални вестника и списания; местните вестници са с притурки на турски език. Повечето от тях излизат като органи на Окръжните комитети на БКП или на ОК на Отечествения фронт (ОФ). В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радио-ефир текат редовни програми на турски език, звучи ориенталска музика и т.н.

На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна – в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява свободна изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга – чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца – наред с българомохамеданските, българските, арменските и всички останали – получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на статиите на комунистическите печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници – добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.

В началото на 50-те години се чувства повишена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци“. Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са земеделски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция – близо 155 хил. души през 1950-1951 г.

В 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите „пробни“ асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент двуезични) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (вероятно 20-30 хиляди) със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците им са конфискувани.

В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите – турци и помаци – в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга – обявяването на България за еднонационална държава, а нацията – за хомогенна в идеологически и етнически смисъл. Постепенно се пристъпва към ликвидиране на средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, те започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението обаче е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.

В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните отдели, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и „пета колона“ на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Джордж Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм – низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на Държавна сигурност (ДС), съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро – разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, таланти, интелект и стремеж към по-високо от средното образование.

Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972-1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984-1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България – турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени решения. От друга страна, посредственото образователно и културно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета, често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.

Държавата използва различни форми на принуда – сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или в малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и милиция и блокадата продължава докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати са изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност.

След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в личните отношения, забранени са традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност – турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища и джамии (под предлог да се освободят места за нови жилища), в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което хвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.

Властта извършва и един коварен поради своето дългосрочно въздействие ход – включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетия на добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците („сепаратисти“, „терористи“, „пета колона на вражеска държава“) и да всява недоверие и страх от съседна Турция и „нейните агресивни планове“. Промиването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.

Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в живота и мирогледа на човека. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая (дженнета), ако са били праведни. С една дума, турците и помаците смятат себе си за обречени на вечни мъки – приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности – българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.

През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има десетки убити и много ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са експулсирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 хил. български граждани – етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове, покъщнина и земя, а много често деца и възрастни родители. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 хил. души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Тодор Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.

Периодически в хода на последните 120 години (до средата на 90-те), мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата югоизточна съседка, независимо дали в началото на века, през 50-те или пък през 90-те години, българската държава и обществеността са склонни напълно да забравят своите сънародници – все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро или зло в общо отечество. Нека отбележим, че за периода след Освобождението от 1878 г. до началото на 90-те години на XX век, от България в посока за Турция са се изселили около 1,3 млн. души, една внушителна цифра, на която може да конкурира само периода на Голямата депресия и емиграцията на евреите, преди, по време на Втората световна война и след нея.

Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно-религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло, спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.

Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Създава се Комитет за национално помирение (учреден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения, и който обединява главно интелектуалци от София и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България, и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива срещу т. нар. „възродителен процес“, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и участва в митингите и протестите на мюсюлманите.

Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г., както и през 2004 г., малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат особен успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и макар че сега имат парламентарно представителство (партия „Атака“), нямат почти никаква тежест в политическия живот.

В началото на прехода в България, и особено след влизането й в структурите на НАТО и Европейския съюз, ясно се вижда опитът да се хуманизира обществената система, имат приоритет моралните ценности на демокрацията. Съществува определен стремеж към заличаване последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството за колективен срам, че не е бил направен опит да бъдат защитени от издевателствата помаците и турците. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и приема на оцелелите от османския геноцид арменци.

Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29 декември 1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона: от март 1990 г. и с поправките към него – от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 хил. мюсюлмани. Това не е лесно, защото трябва да се преодолее мощната националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и столицата.

С няколко закона за амнистията между 1989 и 1990 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите са обезщетени и получават наследствени пенсии. За съжаление, през изминалите години на прехода не беше направен цялостен анализ и обществен дебат за тези драматични събития. В общественото съзнание останаха много недоизказани неща за вината, което носи огорчение на изстрадалите от т. нар. „възродителен процес“ наши сънародници. Това доведе и до абсурд – хора, участвали в една или друга степен в този срамен антихуманен акт „забравиха“ собствената си вина и без угризение на съвестта заеха отново място в нашия съвременен обществено-политически живот. Онова което не е сторено и до днес, е отварянето на архивите, свързани с този асимилационен и нетолерантен план, и един справедлив процес срещу виновниците. Може да се каже, че отсъства политическа воля от страна на почти всички партии, дори от т. нар. демократични и либерални формации.

Един безспорно позитивен акт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и съществуването в политическия живот на Движението за права и свободи (ДПС). През всички тези години се поставя въпроса за легитимността на движението, като се набляга на факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации. Дори да приемем тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалния му принос за толерантността и демокрацията в България са очевидни. Самият факт, че движението е мандатоносител в две правителства и участник в четири управленски мнозинства, показва неговото значение в най-новата ни политическа история. Социологически факт е, че наличието на турци в изпълнителната, законодателната и местната власт, помага за намаляване на предубежденията към турците от страна на българите. Да оставим настрана „дребния“ детайл, че в ръководството на движението се оформи плутокрация, както и това, че то не вижда проблем да е в коалиция с хората, които навремето сменяха имената на собствените му избиратели.

Социологическите проучвания от 1990 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация, в ръководството на която има вече дори и българи, спомага за легитимирането им пред българската общественост, а защо не и пред световната. Турците са все повече приемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите повече от сто години, почти до края на XX в. Новата обстановка говори за несъмнената модернизация на обществената мисъл и на България като цяло. Налице са свидетелства за задълбочаване на толерантността и уважението към различните етнически групи. Изконни измерения и ценности, без които не можем да живеем днес в общия ни европейски дом.



ЛИТЕРАТУРА:

АСЕНОВ, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност. С.,1996.

БЮКСЕНШЮТЦ, У., Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. С.,2000.

ГРУЕВ, М., Между петолъчката и полумесеца. С.,2003.

КЪНЕВ, К., Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В: Общности и идентичности в България. С.,1988.

МУТАФЧИЕВА, В., А., ЖЕЛЯЗКОВА, Две. С.,2002.

СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеография. Университетска библиотека N 457. С., 2006.

СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеографска характеристика на българското население. Годишник на СУ „Кл. Охридски“. Геолого-географски факултет. Книга 2 – География – т. 91. С.,2001.

СТОЯНОВ, В., Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.,1998.

EMINOV, A. Turkish and Other Muslims Minorities of Bulgaria. London, Hurst & Co.,1997.

http://www.librev.com / Анти "Скат"

„Да пием турско кафе“

По пътя на турското кафе в България

2011

„Да пием турско кафе“ е опит за създаване на платформа за възпитание на толерантно поведение, преодоляване на предразсъдъците към другия и различния в България“. Това споделя журналистката Таня Мангалакова, която миналата седмица представи проекта в София. Тя заедно с журналистическо сдружение „Балкански форум“ са провели изследване на традицията от османско време за приготвяне на кафе в джезве в няколко региона на съвременна България. Целта е да се представи биографията на турското кафе в ежедневието на българина независимо от етнос и религия и превръщането му в туристическа атракция.

В резултат на това от сдружението са изготвили он-лайн брошурата „Да пием турско кафе“. В нея са поместени истории и фотографии от различни краища, намерени и заснети в хода на пътувания през лятото на 2011 гoодина.

Исперих: „Пием го само вкъщи“

„В градовете на Лудогорието – Разград и Исперих турско кафе не се предлага по кафенетата. В този край на България само турците по селата пият кафе на джезве вкъщи“, разказва за своите наблюдения Таня Мангалакова. „Турското кафе изчезва от град Исперих веднага след началото на трансформацията на политическата система в България“, казва Боряна Матева, директор на Историческия музей в града. Джанан Родоплу, секретар на община Исперих, обяснява, че местните турци пият турско кафе само вкъщи. „Като се каже турско кафе, в нашия край всеки знае за какво иде реч, че това е кафе с джезве и е част от бита на хората, ние не го приемаме като турско кафе“.

Балчик: С кардамон и карамфил в „Двореца“

Преди години в Балчик имало три кафенета, в които се сервирало турско кафе. Едното бело до морето до т. нар. „турска баня“. По-старите балчиклии помнели кафенето на Йорго. Най-известното кафене в града било на бай Ахмет, намиращо се зад читалището в къща на ъгъла. Посещавали го хора от елита на Балчик – лекари, учители, адвокати, местни турци интелектуалци. При бай Ахмет са ходили и българи, и турци, но само мъже. В приморския град съществувала и традиция кафета да се приготвя с кардамон и карамфил.

Габрово: Възрожденско кафе

„От 1993 г. в етнографския комплекс „Етъра“ край Габрово се предлага кафе на пясък в кокетното малко дюкянче над шекерджийницата наречено „Възрожденско кафене“. „В този старопланински край габровци са пиели кафе в джезве, но не го наричат турско кафе заради историята“, пояснява Мангалакова. Днес кафенето в „Етъра“, където се прави мераклийско турско кафе с всички табиети, се нарича „възрожденско“, а в менюто турското кафе е загатнато описателно като „кафе на пясък“. Във „Възрожденското кафене“ на „Етъра“ кафето на пясък се сервира с бяло сладко и вода.

Златоград: Въртяно кафе от табла на Кардашлъка

В днешен Златоград турско кафе се прави в три кафенета. Атракция в града е да се види как кафеджийката Ваня Печева върти 200-годишната табла на Кардашлъка с кафета. Може да върти до 9 чаши кафе, но е доста тежко, затова гледа да не слага повече от 4 чаши. Ваня приготвя кафе на пясък по рецептата на Кардашлъка. Кафеджийката обяснява, че в състава на кафето се използва домашна ръж от село Старцево, която родопчани сеят специално за кафенето. Кафето се мели във Златоград.

Девин: Сода за хубав каймак

В Девин използват някои трикове, когато приготвят турско кафе. Слагат в джезвето трите съставки, вода, захар и кафе, за да може докато се затопля, водата да абсорбира по-добре вкуса на кафето. В кафето трябва да има ръж и леблебия, за да наподобява турското кафе. Преди когато не е имало толкова много видове кафе, тукашните хора са го правили само от ръж и леблебия. Домакините в Девин използват трик, за да получат хубава пяна на кафето. Намокрят кибритена клечка и я пъхат в сода бикарбонат. После слагат клечката в джезвето за малко, преди да заври кафето. Добавянето на малко сода бикарбонат в кафето дава по-хубав каймак.

Чаша турско кафе има 40 години хатър!

„Една чаша турско кафе има 40 години хатър! Приятели за цял живот!“, гласи турска поговорка. Турското кафе се отличава със специфичен вкус, пяна, аромат, сваряване и поднасяне. Това е единственото кафе, което се поднася с утайка. Кафенетата са част от турската национална култура и идентичност. Турското кафе съдържа малка доза кофеин, сервира се във филджан, който запазва температурата. То няма нужда от филтър, защото утайката остава на дъното. Класическата рецепта на турското кафе е на всеки човек да се прави индивидуално кафе, затова и най-хубавите медни джезвета съдържат доза само за един човек. За да стане хубаво кафе, рецептата е следната: слага се по една кафена чаша студена вода на човек в джезвето, две чаени лъжички кафе, захар по желание. Когато е по-сладко, кафето става шекерлия. Хубаво свареното кафе трябва да има плътен каймак, цветът на кафето да е светлокафяв, то трябва да се сервира гореща, за да се сърба. При поднасяне се сервира заедно с вода и нещо сладко – локум, шоколад, курабия. За да се усети по-добре вкуса на кафето, първо, трябва да се отпие глътка вода.

Aхмед Aхмедов

"Заман" / Анти "Скат"

В Турция ще бъдат открити гласоподавателни центрове за изборите на 23ти октомври в България

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ИЗБЕРЕ НОВИЯ СИ ПРЕЗИДЕНТ....

На 23ти октомври в България ще бъдат проведени президентски избори и избори за местни органи на властта....

Изпратена 20.10.2011 10:05:13 UTC

Обновена 20.10.2011 10:05:13 UTC

На 23ти октомври в България ще бъдат проведени президентски избори и избори за местни органи на властта.
В съответствие с новия изборен закон, избиратели притежаващи двойно гражданство и живеещи в чужбина ще могат да гласуват само за избора на президентq но няма да може да подават глас в изборите за местни органи на властта.
Промяната в изборния закон засяга пряко избирателите с двойно гражданство живеещи в Турция. В Турция ще бъдат открити гласоподавателни центрове в следните населени места-Анкара, Истанбул, Бурса, Анталия, Бабаески, Едирне, Бююккаръщъран, Гебзе, Ескишехир, Измир, Измит, Капаклъ, Кьорфез, Къркларели, Люлебургаз, Маниса, Муратлъ, Сарай, Сердиван, Текирдаг, Чайърова, Черкезкьой, Чорлу и Ялова.

Радио "Гласът на Турция" / Анти "Скат"

Аудио:Стефан Солаков,агент на ДС и кандидат - президент на фашистката кабеларка "Скат" в телевизионен диспут по БНТ - 19.10.2011 г.

Телевизионен диспут между кандидатите за президент

Аудио - 71 мин. ТУК.

19.10.2011г.

Темата на диспута е националната сигурност, външната политика и визията на кандидатите за бъдещето.

БНТ организира този диспут по правилата на Изборния кодекс, решенията на ЦИК и сключеното споразумения между БНТ и политическите сили. В нашия дебат всеки кандидат получава равен старт и възможност за участие. Редът за провеждането му е определен по силата на жребий, теглен в ЦИК.

Участници са: г-н Румен Христов от "Съюза на десните сили", г-жа Мария Капон от ЕНП, г-н Стефан Солаков от "Националния фронт за спасение на България", г-н Алексей Петров, издигнат от Инициативен комитет, г-н Николай Ненчев от БЗНС, г-н Павел Чернев от "Партия за хората от народа", г-н Димитър Куцаров, издигнат от Инициативен комитет, г-н Красимир Каракачанов от ВМРО.

БНТ / Анти "Скат"

:::

Стефан Солаков - кандидат за президент на "Национален фронт за спасение на България"

Детайли

18.09.2011г.

Стефан Георгиев Солаков е роден на 16 декември 1942 г. в София.

Повече от 40 години е работил като журналист в различни български, френски и турски средства за масова информация. Солаков е бил кореспондент на БТА и БНТ в Анкара и Истанбул. Журналистът е автор на анализи за българската политика във в. "Монитор" и "Атака". От няколко години води политически предавания по телевизия СКАТ. Владее отлично френски и турски език, ползва свободно руски, английски и персийски. На 1 септември бе обявена кандидатурата му за президент на България от името на новата патриотична партия „Национален фронт за спасение на България“ (НФСБ).

:::

Агентът на Държавна сигурност Стефан Солаков е кандидат - президент на Валери Симеонов,шеф на бургаската кабеларка "Скат" !!!

ДОНОСНИК НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ !

Стефан Георгиев Солаков,агент Сидер (Водещ в "Скат")

Три имена Стефан Георгиев Солаков (Водещ в "Скат") !

Дата на раждане 16.12.1942 г.

Място на раждане гр. София
Качество Щатен служител; нещатен служител
Структури, в които е работил КДС, управление I; ДС, ПГУ
Документи, свързани с кариерното му развитие Със заповед № 2612/ 07.08.1967 г. е назначен за мл. разузнавач; със заповед № 268/ 12.10.1968 г. е преназначен за разузнавач VI степен; със заповед № 428/ 26.08.1971 г. е преназначен за разузнавач V степен; със заповед № 417/ 29.08.1975 г. е преназначен за разузнавач I степен; със заповед № 67/ 15.02.1982 г. е преназначен за ст. разузнавач; със заповед № 998/ 30.10.1987 г. е преназначен за зам. н-к отделение.
***
Със заповед № 2/ 10.02.1989 г. е привлечен за ОРОН и му е определено месечно възнаграждение.
Псевдоним: "Сидер".
Публична длъжност или публична дейност Водещ "Фронтално" - дискусионно студио Атака в "СКАТ" ООД

Доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/11-18600/ 22.10.2008 г. по чл. 16, ал. 2, т. 2.

:::

Агентът на Държавна сигурност Стефан Солаков е кандидат - президент на на Валери Симеонов,шеф на бургаската кабеларка "Скат" !!!